ZUM PATHOS VON WÖRTERN IN DER DEUTSCHEN KULTURGESCHICHTE

Abstract

В културната история на всяка страна има „гранични” (по Ясперс) ситуации, в които оцеляването зависи понякога от, на пръв поглед, елементарни неща. Патосът е едно от тях. Той е възвишена страст, но е и болка и страдание. В изкуството и литературата е както естествен, така и фалшив, а когато се преекспонира, преминава в патология. Това се наблюдава в културите, които наричам компилаторски. Такива са културите в режими – тоталитарни, фашистки, националсоциалистически. Достатъчно е да разгледаме архитектурните планове на Шпеер за нова имперска столица, за да видим в реалност този търсен патос. Патосът може да е неосъзнаван, например лозунгът, познат от митингите: „Ние сме народът” е патетична формула от Френската Революция, но е удобен и днес, защото превръща индивида в маса, където всички сме едно, анонимни и най-вече безотговорни!